Кърджали

Отново тръгваме на път – този път от София към Кърджали. Датата е 28 декември 2011 г., 3 дни преди Нова година, късно вечер след работа. За пръв път пътувахме по този маршрут и затова разчитахме, че някой ще ни начертае пътя. Според навигационния софтуер пътят беше ясен: тръгваме по магистрала Тракия, отбиваме на Чирпан, оттам право надолу и стигаме в Кърджали.

На излизане от магистралата поехме по един второкласен извънградски път – доста неравности, малко дупки, но нищо необичайно. По някое време се появиха табели, които предупреждаваха за ремонт по пътя. В един момент стигнахме до нещо като кръгово кръстовище, но не какво да е – беше необикновено. Отляво и отдясно по 6 ленти черен път, а по средата висок 5 метра сипей от пръст, камъни и пясък. Чувството да пресичаш непостроена магистрала в пълен мрак е неповторимо.

Няколко километра по-късно достигнахме до река Марица. На брега до нея стоеше един изоставен соц мотел-ресторант. В непосредствена близост имаше мост. Навигационният софтуер показваше, че трябва да продължим по него, но ние не бяхме особено уверени. Мъглата скриваше края на моста. Не се виждаше и дясната ограничителна мантинела, но не заради мъглата – просто я нямаше. Скъсаната червено-бяла лента и табелата “Недостатъчна товароносимост” затвърдиха желанието ни да бъдем разумни. Още повече, табелата не определяше за какъв товар става дума – за човек, кола или каруца.

Върнахме се няколко километра назад и поехме по алтернативен маршрут – към едно село, в което явно имаше друг мост. Влязохме в селото, преминахме центъра и спряхме. Не можехме да продължим по пътя. Достигнахме висока 3 метра стена, която отрязваше пътя – бетонен зид. Табелата “Ж.П. прелезът е затворен” ни подсказа за пореден път, че трябва да потърсим обходен път.

Въпреки тези пречки, ние следвахме крайната ни цел и  малко по-късно, малко по-уморени, но и с една история повече за разказване – стигнахме успешно в Кърджали.

Идеята на тази история е да ни покаже какво правим интуитивно: когато пътят ни е запречен от скала, ние ще я заобиколим и ще намерим алтернативен път до нашата цел.

По планирания път ще срещаме ограничения, но те не трябва да ни спират – само ще се отклоним временно. Когато нещо ни ограничи отново – отново ще намерим друг път и ще поемем към крайната дестинация. Но това, което ще продължи да ни води е целта.

Какво обаче се случва, когато се пренесем в света на нашето развитие. Ако разгледаме професионалното развитие в ИТ сектора например, много от нас си представят ясно накъде пътуват – да станат технологични експерти, да бъдат вещи архитекти или пък да се изградят като лидери и да поведат екипа си към общата цел. Крайната точка на пътя на нашето развитие е ясна. Обсъдили сме маршрута с нашите ръководители, т.е. кариерния ни път и тръгваме по него.

Ако разгледаме примерен кариерен път за лидерска роля, той би включил следните неща – да работим в екип, да надградим това с активна комуникация с клиента (електронна поща, присъствие по срещи, извличане на изисквания, комуникиране на проблеми), да разширим технологичните си познания, да менторираме един човек, после двама и така да стигнем до заветната цел – да ръководим екип. Това е начертаният път. Такъв е планът.

И в даден момент стигаме моста над река Марица, по който не можем да преминем. Излизаме от колата, заставаме до моста и се взираме в отсрещния бряг. Виждаме как не можем да стигнем отсрещната страна и как това ни отдалечава от целта. Времето си минава и ние стоим до моста, но той си остава същия. Започваме да се сърдим, че никой не ни поправя моста и така не може да преминем отсреща. Не можем да продължим по така добре планирания маршрут и не можем да стигнем до крайната точка – не се развиваме! Губим мотивация. Фокусираме се върху това, което не можем да получим – върху отсрещния бряг, който не можем да достигнем.

Фокусът върху ограниченията по нашия път не ни позволява да видим възможностите около нас. Фокусът е нещо, което илюзионистите използват много умело – съсредоточавайки вниманието ни върху едно място те извършват самата илюзия незабелязано на друго място.

Ричард Уайсман, психолог и фокусник, прави един интересен експеримент, свързан с влиянието на късмета. Събира хора, които вярват, че са късметлии в живота и такива, които са с нагласата, че все на тях им се случват лоши неща. На всеки човек дава по един вестник, казвайки му да преброи колко снимки има в него. Тези, които разчитали и вярвали в късмета си, преброявали снимките за 10-20 секунди, докато другите успявали за цели 2 минути. Защо обаче се е получила такава драстична разлика? На втората страница във вестника имало заглавие с огромни букви, заемащо половината страница и гласящо “Спри да четеш, във вестника има 43 снимки”. ¹

Фокусът ни позволява да сме концентрирани върху задачите си и да следваме неотклонно целта си. От друга страна, той може да ограничи погледа ни така, че да пропуснем възможностите около нас. Как да настроим фокуса си? →

1. Richard Wiseman, The luck factor (The Skeptical Inquirer, 2003), 27, 1–5