Играем непрестанно – независимо дали осъзнато или не. Дали познаваме, спазваме, чупим или заобикаляме правилата, всички хора играем. Защо? Защото играта е един от най-фундаменталните инструменти за учене.
Тя е платформа, върху която стъпваме естествено, дори в ежедневнието, жонглирайки с роли, в които влизаме и излизаме непрекъснато. Чрез играта можем най-успешно, бързо, спонтанно и интуитивно да научим това, което искаме. Да придобием умение, което ни липсва. Да “разгледаме” в близък план ситуации, модели, различни форми на поведение. Дори можем да “видим” себе си. Всичко това играта ни предоставя в Едно. При това го гарнира с лекота и забавление – други две изключително важни съставки в коктейла “Учене”.
Когато преживяваме и се забавляваме, участвайки активно в процеса на играта, паметта ни се усилва и става по-услужлива дълго време след това. Приносът тук е главно на емоциите – като основна призма за пречупване на преживяното. Резултатът – помним наученото по-дълго. Когато този процес е и осъзнат, новото знание или умение се усвоява, защото разсъжденията и изводите идват заедно в пакет със запомнянето.
Играта е формат, който ни предоставя всичко необходимо, в един и същи момент, за усвояване на някакъв опит. Именно тя спуска всевъзможни вектори на комуникация, сътрудничество или противоборство. Чрез нея можем да експериментираме в безопасна среда и да се учим от собствени и чужди грешки. Това ни дава възможност да наблюдаваме, да изследваме различни процеси и да играем с границите – наши, чужди и дори тези на самата игра. Всичко това паралелно и без ненужно повтаряне 🙂
— Но, Пипи — каза Томи, — можеш ли да свириш на пиано?
— Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала — отвърна Пипи. — Не съм имала пиано, на което да опитам. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения.
“Пипи Дългото чорапче”, Астрид Линдгрен
Често играта бива приписвана единствено на децата и същевременно подценявана от възрастните. И за едните, и за другите обаче, този модел е най-адекватен, бърз и интелигентен, когато говорим за учене.
“Човекът е изцяло човек, когато играе.”
Шилер
“Играта е висш признак на интелигентност. Човекът е същество, което не престава да играе. Защо? Защото той в най-голяма степен от всички останали видове, не престава да учи. Променя се само това, с което играе – като е дете, играе с играчки; като порасне играе с идеи, с инициативи, с поемане на все по-голям риск. Човек играе с това, което иска да осмисли и което иска да овладее.”
“Естествено учене”, Гаяне Минасян
Ето защо толкова много харесваме този модел на учене. Останалите форми не успяват да предложат всичко това – нито лекциите, нито презентациите, нито гледането на видео, нито говоренето и изслушване в група. Досегашният ни опит и експериментиране с различни формати доказва това. За нас първото място все още неуспоримо се държи от играта. До момента, в който се появи нов, по-успешен модел и я измести. Дотогава – ние играем. А вие? 😉
